(това пътуване се разви преди около 2 години, та са възможни малки разлики за тези, които са го посетили по-късно...)

Започна в прекрасния Пловдив в петък вечер. Невероятен залез, гледан от стария град. От една къща, където имаше събрани много стари сандъци и мебели. Както и да го погледнеш - романтика. Човек се пренася в онази, чаровна и красива през призмата на времето, епоха 19 - начало на 20 век, когато разговорите и красотата около тебе не са били засенчвани от телевизори и компютри. Вкусна вечеря в града на Филип М.

Събота сутринта - на път за Кърджали. На 16 км преди града - отбивка. Табелки за Перперикон. Правят впечатление много добрите пътища в района (в сравнение с останалите). Хрумва ми (между другото), че обръчите около Доган лапат, но и правят. Тези около българските политици (почни от червеното, премини през синьото и завърши с жълтото) - само лапат и не правят нищо за електората си. Край с политиката. Стигаме подножието на хълма Перперикон. Скъпи, но за сметка на това малки брошурки (между 3.40 и 5 лева). Все пак подпомагаме местната икономика. Изкачване нагоре в жегата. Каменен вход на двореца (http://www.photosafaribg.com/perperek.htm). Каменни стълби, поразрушени от времето. Наоколо много камъни - повечето издълбани. Сядаме на трона (не е голям). Гледаме залата. Гледаме жертвеника/каквото е там, където са лисвали винце и според големината на пламъка са съдели кой какви успехи ще има. Ал. Македонски е разбрал там, че ще завладее света (дивиди с церемонията май е вече издадено). Подобна информация спохожда и бащата на Октавиан (ако се не лъжа). Качваме се на второто ниво на двореца. Доста катерене си има. Слънцето спряло, определено пече сърдито . Виждаме със зор (щото няма горе никакви таблели) изображението на Умай - майката на Тангра. Да бе - богиня и тя, както се досетихте. Слушаме звънка френска реч, която обяснява тези неща на едни баби-швейцарки и стандартно като всички си мисля - "Като стана пенсия, дай Боже да съм като тях - добре изглеждащи, щъкащи по екзотични места". Зърваме разни коридори (без тавани и стени), резервоар за вода, наслаждаваме се на гледката. Отбиваме се до средновековната кула (онази 1/10-та, която е останала). Поглеждаме колко още има за разкопаване и на колко още места има да се слагат табели, за доразвиване на въображението ти тези дупки в камъните за какво точно са били. Тръгваме по пътя надолу в една чудна горичка. Преди това зърваме застрашителен надпис “Въоръжена охрана”. Под него – въоръжението – 2 пейки с по 4-5 средни дебели брезички, върху които се сяда, маса тип повече от паянтова, брезент под дърветата (за всеки случай) и никаква гледка към евентуалния охраняван обект (евентуално е Перперикон, но не е сигурно). С 2 думи – ни охранители, ни оръжие, но предупредителния надпис – голям. Върху него нямаше знамето на ЕС – т.е. и ние можем да си строим, градим и да слагаме табели без външна помощ. Температурата на тялото ти спада от 50 на нормалните 36 градуса. В ляво на пътечката - място, дето са правили виното за обредите (и за купоните на клубовете им). Още 10 мин и сме на изстудената бира. Тя пък само левче - странна работа - културата скъпа, бирата евтина. Всъщност ... объркваш се дали пък точно това не е правилното, отпивайки освежаващата, божествена течност. Жалко, че траките са я нямали. Сигурно щяха да построят още един Перперикон на съседния хълм (освен ако няма и там, но още не е разкопан).

Потегляме на юг. След Кърджали и Момчилград следиме табелите за Татул. Последната такава е точно пред дувара на една селска къща в началото на селото. Малък паркинг. От там до самата гробница на Орфей - никакви табели. Но за сметка на това един човечец, дето събира по 2 лева. Било по нареждане на кмета на Момчилград. Срещу тези пари - една картичка, календарче (сигурно с хотела на кмета) и толкоз. Наоколо - ни табели, ни парапети, нито каквото и да е. Качваме се над един грозен покрив, крепен от едно скеле, който изглежда пази добре издяланите камъни, наредени изглежда преди години. За разлика от тези около огнището, които са от същия период, но имат добра функция за чевермета или картофи и в днешни дни. Стигаме по камъняците до жертвеника и мястото дето (може би) е бил погребан Орфей (ех, легенди, легенди http://www.photosafaribg.com/tatul.htm ). Надолу си е едно 30-50 м. пропаст. Много внушително. Близките хълмове са също бъдещи разкопки, но за сега гледаме това място. Спираме в кладенеца, където преди време (не разбрахме как, щото е много особено място) е паднала една крава и местните разбили основата на кладенеца да я извадят. Всеки влезе и изпълни по едно музикално парче на мястото,дето е била онази крава. Жегата ни подтикна да изоставим тази доста по-малка , но все пак интересна скала. Тръгваме за Ивайловград. Малко преди града ни спират. Първа мисъл - превишена скорост. Ами на тези чудесни пътища (чудесни спрямо очакванията) и малко движение... Но хората са гранична полиция. Записват ни личните карти и си говорят приятелски с нас. Разказват ни за една крепост, която била много запазена. Лютица (http://www.photosafaribg.com/liutica.htm) . Имало 8-10 м. високи стени. Все още. Оцеляли столетия след Калоян даже от стрелбите на военните от соц.време, които използвали средновековните кули за мишени. Какъвто и да е коментар е излишен.

Ивайловград. Лутане докато намерим хотелчето. Обаче там са много любезни. И ни дават ключа от вила Армира. Като тръгнали да правят язовир до Ивайловград, намират тази римска вила. Доста голяма и със запазени основи. Мозайките ... липсват. В Кипър подобна вила е супер туристическа атракция. У нас - с прекрасно разграбени мозайки (имало ги е - по пътя за София една от големите изчезнала, а другите са в музея - проверих при първа възможност), вилата (разрушена от готите, след като наблизо разбили римския император, който уж се спасил в тази вила и ... там умрял) е са басеин, сауна и приютена под 40-50 см. широки железни греди, крепящи един грозен покрив. Нищо работа, сравнена с днешните мутренски вили. Но поне 80% от вилата е под навес. За сауната и двора е нямало място и те си стоят под чистото небе. Нямаше проблем да се вземе каквото има там, но това е друга тема. Явно посетителите като нас не взимаха. Отиваме и до една могила (римско време) в с. Свирачи. Едвам я намираме. Добре, че поредните гранични полицаи, записали пак картите ни са отново любезни и сочат посоката. Могилата с диаметър - около 30-40 метра. Трябва ти много въображение, за да наваксаш разрушеното от багери и може би и иманяри. Грозотия от всякъде. Една прекрасна плоча от около 2000 години ми казва "Вземи ме да ме предадеш в някой музей, щото някой кретен ще ме вземе." Отказвам се и оставям красивата плоча за кретена. Или за чудото, тя да остане там още 2000 години. Един заек ми се изсмива, изкачайки зад високата разтителност и изчезвайки в полето по посока Гърция. Наслаждаваме се на прекрасния залез. Тръгваме отново за Ивайловград. Отново сладка приказка с граничните. Вечеря в таченото заведение в града. Не е скъпо и е сравнително вкусно. Особено след часове изкачвания и обикаляне.

Сутринта потегляме към Любимец. Спираме до язовирната стена на яз. Ивайловград. Внушителна. Долу - на края на преливника (представяме си внушителната гледка на преливащата от язовира вода, за която споделят и тамошните гранични полицаи) се чете - "Комунизъм - съветска власт плюс електрификация". Леко са побелени повечето букви, но се разчита. Децата гледат това все още налично доказателство за приказките ни за онова време. Красотата на природата ти разсейва "онези" спомени. Караме и гледаме нови красоти. И се чудим къде е тази отбивка за Глухите камъни. Виждаме едно място, дето уж трябва да е, но ... ни табела, ни нищо. Продължаваме и ... се връщаме. Разглеждаме картата. Те тука сигурно трябва да спрем. Тръгваме по горския път. Все още никакви табели. И така още 30-40 мин. И изведнъж - точно пред скалите - табелки и описание. Т.е. "Добре си дошъл пътнико, щом разузнаването ти те доведе до тук, заслужил си си гледката. Който е нямал нюх (жокер от някой, дето е идвал) - няма да ме види". 4 скали, в които има изкопани малки ниши (мисля, че са около 200), където били погребвани траките (http://www.photosafaribg.com/uludere.htm). Казваме се най-горе и гледаме прекрасната природа в близост до гробовете. Както и водния резервоар, в който се шматка една пластмасова бутилка (очевидно е било крайно наложително да бъде хвърлена там).

Връщаме се към колите. Последна отсечка към Мезек. Отново среща за ключа. Този път с кметицата. Любезната жена ни черпи няколко череши, взима ни по 50 ст., дава ключа, взима една лична карта и ни дава една книжка от 60-те години с описание на тракийската гробница. Отиваме там и гледаме. Много запазена гробница (http://www.photosafaribg.com/mezeksnimk2.htm). Двата прилепа, които си живеят спокойно там демонстративно се закачат на най-високите ниши и чакат да се изметем. След глътка старотракийски хладен въздух си тръгваме. Има още много наоколо за гледане. И все още е сравнително непокътнато. Мисля пак да ида пак. Сигурно ще стане, както станаха Триград и Ягодино - много турист, малко чистота, но все пак е красиво ...