Гледам сина си. Ведър, леко притеснен от изпитите, които държи почти всеки ден, уверен в младостта си ... по-висок от мен (а аз не съм никак нисък).  Сещам се за оня ден, когато празнувах със съучениците си (почти всички) един кръгъл брой години (в десетична система) от същото това “житейско време”. О, да - и ние бяхме усмихнати и ведри, тръпнещи - било за изпити, било за тази или онази любов . Като цяло – много уверени. А сега – само някои от нас са истински уверени (успехите в живота, знанията за него, разгаданите тайни...ако това е възможно), други – вятър ги вее на бял кон, но като цяло – усмивки и някакви надежди. Много по-различни от тези на сина ми (не че всичко споделя, но използвам дедуктивния метод и разни диалози, когато гледаме заедно някой сериал или филм свален от торентите... тук таме ползвам и личният дневник – неизтритите в сивите клетки страници).

И просто ми е кеф. И за него (макар и да съм не по-малко любопитен за неизвестността, която му предстои), и за мен (малко по-малко неизвестности, щото имам по-малко години – е – според статистиката). Или пък е може би заради времето?

И си мисля, че живота е готин. Само дето не мога да пиша така бързо – да хвана темпото на всичките мисли, които ме спохождат в онези няколко секунди, когато го гледам. Или се сещам за себе си. Ала нали това не е най-важното! Може би е слънцето навън?

Все пак не пропускай от време на време да се намръщваш и да го поучаваш с "на вашите години ние...". Традицията трябва да се спазва :)

и подобни, като с ужас се хващам, че понякога правя/говоря неща дет ненавиждах. Уж обратната връзка работи... то пък наистина не може да си само родител-наблюдател... Традициите наистина трябва да се спазва :)

Животът е готин, каквото и да се случва междувременно!