Ето ме отново тук. Нямам време да сложа разказчето си за прекрасната Прага и Оломуц, за абитуриента, а вече отминаха и няколкото дена, част от които прекарах в кралицата на Европа, а други 3 - в околностите му или по поречието на Лоара или пък в местата, дето се прави уж най-тежкарското питие (но аз по някаква причина не съм голям фен на шампанското). И на фона на всичко това (+ някакви майстори, дето все питат за нещо или ми напомнят за плащане) не можах да гласувам за европарламент (не е голяма загуба - но за парламентарните ще си стоя в мръсната ми, родна и до някъде любима София) и ... ми стана тъжно от кончината на В Мутафчиева - един от най-прекрасните българи, когото имах късмет и шанс да познавам и да мога да стоя с нея в кухнята и, говорейки си за миналото на семействата ни или за история. Или просто за живота. Говореше бавно и по друг (от книгите си) начин, но също много сладкодумно. И се чувствах някак си равен. Както винаги, когато съм си говорил с велики личности. Не непременно известни или медийни звезди - всъщност т.нар. звезди са ... рядко интересни и приятни. Има и такива, но не често. Ала това е друга тема. Основната е, че животът отминава и когато не направим жеста, за който сме си мислили, когато не подадем ръка или не поканим на танц момичето, което сме искали (мда, този кофти навик май го изкоренихме на 20 години...дали?), когато не помогнем на някой непознат, а сме се колебали, когато не сме набрали телефона и не сме казали на човека, който харесваме, че е така...нещо става и животът ни дърпа пердето. И днес си мислех (и звъннах на няколко души просто защото се сетих за тях и си мисля, че са страхотни хора/приятели - а и опитах да съвместя с едно добро дело за един ...според мен добър човек ...) че даже тези редки моменти и дни, когато съм уморен или уж нямам време - трябва да го намирам за да кажа на този или онзи добра дума. Или просто да кажа нещо от мое име. Той/тя ще разбере. Защото утре (или в други ден или в по-други ден или...) може просто да не мога. Знам, че не мога всеки ден да се обаждам на всекиго и да повтарям едно и също като сигнал на емисия в 20.00, но покрай мъничкото (или повечко) тъга, проблеми и задачи си казах, че напоследък може би успявам да свърша не малко неща в действителността. Или поне в моята. Защото всеки човек притежава Вселената по свой начин и е по същият господар в нея. И е прекрасно, когато успее да въдвори мъничко хармония и да се срещне с други Вселени. Защото и те са красиви. Макар и да свършват някой ден. А моята Вселена - и тя ще свърши, ала ще го пропусна - няма да мога да напиша и ред след това. Затова пиша сега.
