Ехо. . . :: Екзарх Йосиф I

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.05.2010 13:15 - Екзарх Йосиф I

Прочетен: 4147 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 27.05.2010 11:04

В началото на м. май реших да напиша нещо за екзарх Йосиф I, по случай 170 годишнината от рождението му. Позабавих се, но все пак успях в рамките на този месец, ползвайки Дневника му, коментарите и бележките към него, заедно с нещичко от Вики-то. Междувременно наблюдавах как медии и общественост отразяват други събития, които са с доста по-спорно значение и последствия за възхода на страната ни и за българщината, като сред тях не успях да зърна на важно място каквото и да е признание или внимание за този родолюбив българин. Тъжна картинка, но наша - родна такава. Днешна. Ала това не винаги е било така. А сега - по темата от заглавието.

Светското име на екзарх Йосиф е Лазар Йовчев. Роден е на 5 май 1840 г. в Калофер и остава рано сирак, като за него се грижи сестра му. Сред учителите в родния му град е Ботьо Петков. Завършва четирикласно училище през 1859 г и мечтае да продължи образованието си в чужбина. След кратко учителстване в Калофер отива в Цариград (1861), където работи като “тескержия на Българската църква на Фенер”при зет си. Лазар посещава гръцко училище няколко месеца, а с частен учител изучава френски. Драган Цанков му помага да постъпи във френски колеж през 1862 г, като през това време Лазар Йовчев преподава български. При завършването на колежа, отличният ученик получава почетната награда за първенеца на випуска. Калоферски първенци решават да осигурят средства за обучение в Париж, където той пристига през есента на 1864 г. В условия на голяма оскъдност и с борч той успешно учи в Сорбоната (литературния факултет), където след 2 години получава степен бакалавър и диплома. През 1867 г бившият директор на френското училище в Цариград, заедно с други доброжелатели насочват Лазар към Юридическия факултет. Като студент по право, Лазар Йовчев ползва и частична турска фиинансова подкрепа. За три години с цената на много лишения и влошено здраве студентът завършва изпитите си (за licencie es droit). Френско-Пруската война осуетява дипломирането му. Той се мести за 3 месеца в Швейцария, но събитията не му дават възможност да се върне обратно в Париж и в края на 1870 г Лазар се завръща в Цариград като добре подготвен юрист. Върху Л. Йовчев оказват силно влияние «Мемоари»-те на Бенджамин Франклин и «Разсъждения за метода» на Рене Декарт. В Цариград, Л. Йовчев е неплатен чиновник в търговски съд, като заедно с това учи турски и сътрудничи във в. Македония със статии за устройството на Българската екзархия. Бил е и главен редактор на сп. Читалище, а през 1872 г сътудничи на в. Право. Посредством статиите и възгледите си, Л. Йовчев печели симпатиите на екзархийското ръководство и от февруари до септември става главен секретар – писар на Екзахията. През м. септември решава да стане духовно лице и дава дума на Св. Синод, че “постъпва в духовното поприще”. Става калугер под името Йосиф, а Антим I-ви го ръкополага за дякон. Скоро след това е ръкоположен за за йеромонах, а после е въведен в чин архимандрит. Продължава дейността си във вестници и списания, а освен това пътува до Влашко и различни места в България. Във Видин изкарва една година като наместник на Екзарха (викарин) и там добива сериозен опит в управление на епархия. Видинската и Одринската епархия го желаят за свой епископ, но това не става. През 1876 той е избран за Ловчански митрополит. Когато Русия обявява война на Турция, екзарх Антим I еа свален. Дванадесет дни след това – на 24 април, избирателен събор провъзгласява за нов предстоятел Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Йосиф. На 15 май Йосиф пристига в Цариград и с пълното съзнание за “мъчнотиите”, които го очакват, той приема доверието, за да “служи на Черквата и народа”. В своята мисия на кормчия на църковния кораб, Йосиф се бори за запазване “вярата, нравствеността, и всичко, що съставлява българинът”. За постигане на тези цели е необходимо богослужение, проповед и училище на роден език. След руско-турската война и Берлинския конгрес, българският етнос е разпокъсан. Църковно-националният въпрос влиза в нов етап на развитие. Тя започва с приложение на султанския ферман от 1870, който позволява да се включат в екзархийския диоцез всички епархии с преобладаващо българско население в Отоманската империя. Борбата за черковно и национално развитие на българският народ ще протече с дейното участие на Екзархията и нейния лидер. Тази борба никак не е лесна. Макар и да е духовен глава на българите, екзархът е турски чиновник и работи в границите на османската държава на Балканите. През 1879 г. д-р Ст. Чомаков пита екзарха какво ще прави в Цариград без нито една епархия и с мъртъв ферман в ръка? - Ще искам (епархии).
- Ако не ви дадат?
- Ще искaм пак.
- А ако пак не ви дадат?
- Ще искам, пак ще искам, додето ми дадат. В дейността си, екзархът отделя първостепенно внимание и грижи на милион и половина сънародници в Македония и Одринско. Йосиф I подава десетки доклади във връзка с построяване, откриване или възстановяване на български църкви, параклиси и манастири, като заедно с това обосновава нуждата от църковно-народна просвета. Екзархът заявява на министри и на Великия везир, че българите не ще престанат да се вълнуват и съпротивляват докато не бъдат удоволетворени законните им искания. През 1884 г. се получава разрешение за назначаване на владици в Охрид и Скопие, а през 1890-та те стават митрополии. През 1894 Велешката и Неврокопската епархии посрещат своите митрополити, а три години по-късно това става и в Битоля, Дебър и Струмица. През 1903 екзарха отчита спечелени още 3 нови и възстановени 4 епархии за Екзархията, а през 1908 – получава берати за Битоля и Велес. Благодарение на енергичните постъпки на Йосиф I, Екзархията възстановява своите права на попечител на българските училища в Османската империя. Отново отварят врати закрити по време на войната училища, като броят им непрекъснато нараства. Екзархийският комитет за организиране на учебно просветната работа е трансофрмиран в училищен отдел на Екзархията, под чиито грижи възниква огромна мрежа от училища, библиотеки, читалища, книжарници и др. Подготвят се преподавателски кадри и педагогическа литература. С дейността си Йосиф I спомага и за финансовия и административен контрол. Гарантира се вътрешната автономия на училищата и правата на църковните общини да организират и ръководят училищата. Екзархът протестира против ограничителни мерки на властите при назначаване на учители и защитава пред Високата порта преследвани преподаватели. Йосиф I допринася и за здравната просвета и медицинското обслужване. Той поощрява откриването на болници и аптеки, изпращане на лекари и медицински персонал, а Екзархията осигурява безплатна медицинска помощ на бедното българско население. Екзарх Йосиф се бори и срещу униятско-католическата и протестанската пропаганди. Той е и за вдигане на схизмата – готов е на компромиси, но не и на жертви, които да ограничат на екзархийския диоцез и елинизация на българите. Екзархът е и за споразумение със Сърбия на основа “разграничението на сръбското и българското население, което ... има за граница Шар планина; Скопският санджак е български, както и Дебърският, и Сярският, и Битолския и Солунския, и Драмският.” Въпреки фактът че е русофил, Йосиф I се бори против действията на руската дипломация:“Бях при руския посланик. Оплаках му се от поведението на Ястребов, руския генерален консул в Солун, спрямо Екзархията и българската народност в Македония. ... Екзархията наричал учреждение безнравствено, а българския народ безчестен, без чест; убеждавал българите, че са сърби и че трябва да се подчиняват на гръцките владици; работел да отваря сръбски училища.” (от дневник, 3 февр 1890). Екзарх Йосиф не е съгласен да пожертва българската правда в Македония заради руската политика, която цели общоправославно единство в ущърб на българските национални и църковни интереси. Екзархът се бори и срещу преследванията, насилията и терора над българския народ в рамките на разпадащата се империя - ходатайства да бъдат пощадени българи, нападани и преследвани без вина. Открито отхвърля необосновани обвинения и разпоредби на властите и иска преместване или уволнение на компрометирани кадии и каймаками (“На 21 бях при везира да искам свалянето на Велеския каймакамин. Обеща, че ще го премести.” – от дневник 24 март 1895). Йосиф I лично участва в редакцията на чл. 39 от Търновската конституция – “Българското царство от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. Синод- върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тая власт...” С този текст се установява връзката между народността и църковното единство. В отношенията с младата българска държава екзархът отстоява принципа за автономия на Църквата и брани нейните права и достойнства, като е готов на компромиси и сътрудничество. Той увещава своя протосингел (по-късно Софийски митрополит и трети български екзарх) Стефан “да не напада правителството и короната в проповедите си”. Въпреки това Йосиф I критикува българската дипломация, плановете на царя и правителството във връзка с Междусъюзническата война.. Неговият завет е за надполитична и надпартийна църква, която успешно да осъществява своята мисия. Ролята на екзарха е “да съветва мир, любов и съгласие между всички партии”. Eкзарх Йосиф е български църковен водач, който в продължение на 38 години е ревностен подръжник и борец в общобългарските училищно-просветни дела. Високо образован, всестранно даровит и патриот, той е също така изключително трудолюбив и скромен. Екзарх Йосиф поддържа връзки с държавни глави, министри, посланици и общественици като демонстрира култура и обаяние, откровеност и честност. Най-характерният белег на неговата дипломация е етичността – чужда на ласкателно и мазно говорене. Той е избран за член на Българското книжовно дружество (днешния БАН) по случай 25-годишният си юбилей (1902 г). В края на 1913 г. екзарх Йосиф I, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София. Умира през 1915 г. и е погребан до страничната олтарна врата на църквата Св. София.

Нагоре

Тагове: екзарх,

Гласувай:

Подобни постинги

Битката за Кърджали без Боян Саръев - Дя...
Българска екзархия
Академиците на Калофер

Следващ постинг

Предишен постинг

Изложбата 100 дни в Китай

Мисия Лондон

Коментари

Няма коментари

Търсене