Третото поколение
Кой можеше да помисли в 1932 г., че тогавашното заглавие на една статия ще означава след 35 години не вече апология, а епитафия на цяло едно българско поколение? Трето поколение? Има ли наистина нещо подобно в живота на нова България? Връстници, чиито еднакъв растеж, жизнен път и съдба да ги обединяват и бележат като историческа общност – общност, която изкачва собствени жизнени хребети, развява собствени знамена и остава в живота на своя народ собствени следи?...
Първото поколение ... намери даже своя биограф, Симеон Радев в “Строители на съвременна България”. При второто поколение нещата не стоят тъй просто: и то строи, макар и предимно в материален смисъл. Но там, където опита да осъществи завещаното ни от решенията на Берлинския конгрес национално обединение – задача, която то носи като свещен завет в себе си, - там то претърпя познатите поражения...
След съсипните на тези погроми застана “Третото поколение”: онова, чиито рождени дати изпълват календара на последните години на “Княжеството” до 1908. Онези, които като невръстни деца изпращаха бащите и братята си, за да не ги посрещнат никога; онези, които израстнаха със смътното чувство, че някъде далеч – при Чаталджа, Каймакчалан или при Серет – става нещо страшно, хвърлящо дебела сянка и върху собственото им бъдеще; онези, които в ранните часове на утринта се нареждаха на опашките пред хлебарници и месарници за парче царевичен хляб или мършав кокал; онези, които видяха злочестието на чуждите поленници и страданията на нашите ранени; онези, чиито училища бяха иззети за болници или за чуждите окупатори; накрая онези, които в детинското си зачудване пред такъв свят не знаеха вече дали да плачат заедно със своите майки, или да ги утешават със себе си...
...
Колко щастливо можеше да бъде това поколение, на което бе отсъдена не само тъжната привилегия на три войни, но и преживяването на една невиждана в човешката история техническа революция. Къщите, в които растяхме, не бяха още осветени електрически и отоплени централно, нямаха антени по покривите; неспокойно мъждукащото пламъче на газовата лампа правеше вечер да играят по стените странни сенки и тези полуобрази отвличаха въображението ни във все още вярвания свят на приказките. Сънищата ни не бяха смущавани от грозния шум на асансьори, скърцащи трамваи и полицейски сирени – нашата приспивна песен бе често поточето в двора, клокочещо под прозореца с ромола на неподражаемата природа. Вместо глухото електрическо отопление и студените хладилници, нощният вятър гонеше в дългите черни бурии на железните печки трепетите на детинското ни ежедневие. Спуснатите през лятото пердета заместваха не само днешното “air conditioned”, те бяха едновременно и завеси към външния свят, пазещи покоя на бащиния дом. На трапезата тогава не се говореше за холестерин, за протеини и пеницилин – вечерната маса бе нещо като последната инстанция на деня, пред която всеки трябваше да изповяда стореното и пропуснатото. ...
Ние видяхме да светват по улиците гирляндите на електрическите крушки, да заиграват живите образи по белите платна на кината, чухме пращенето в първите радиоапарати и в първите тонфилми, гледахме смаяни първите моторни коли да подскачат по неравните пътища, следяхме с учуден поглед полета на първите метални птици по небето, извисявахме погледа си по мачтите на безжичния телеграф. По-късно очите ни трябваше да свикнат на първите светлинни реклами и на първите високоговорители, да следят със затаен дъх отделеч опитите на англичаните да изкачат Еверест, на италианеца Нобиле да кацне на Северния полюс. Заедно с американци и французи приветствахме прелитането на океана от Линдберг, изтръпнахме още при потъването на “Титаник”, треперехме с немците при първата световна обиколка на цепелина и гадаехме какво ни носи Халеевата комета. Да продължим ли този алманах на “чудесата” с днешната телевизия, транзистори, микропроцесори, космични полети, ядрени страхотии, снимки от Сатурн и сензации от планетата Венера? Кое друго поколение е било длъжно поради общото развитие да мени и нагажда ежедневно понятията и представите си, а с тях кръгозора и светогледа си?
...
Стр. 15-18
Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994
Облогът на Паскал
Страшна кражба! Испанските тръби за Перн...
Радвам се, че "клуб Стефан Попов" има още членове!
Приятна седмица!
Безсъници - прекрасно. Освен С. Попов имаме (ние българите) и други прекрасни и мъдри хора.
Тези дни ще пусна още от него, въпреки че бях обещал да пусна и от Авантюрите на руския царизъм (Васил Коларов за "Освобождението" на България!!! е "мноо як"), което четиво е не по-малко вълнуващо. Пусто съм позагубил хъса към исторически (и още повече съм изгубил към политически) спорове ... вероятно защото много рядко може да се намерят хора, които да кажат "Не знаех, сбърках, това бе интересно", а без това стойностен спор/дискусия не става.
Благодаря ти....много!...
02.06.2011 15:20
03.06.2011 14:07
03.06.2011 14:59
03.06.2011 17:51
03.06.2011 20:12
03.06.2011 20:49
04.06.2011 10:07
04.06.2011 11:59
05.06.2011 10:24
05.06.2011 17:31
06.06.2011 10:09
06.06.2011 13:10
06.06.2011 14:20
07.06.2011 15:56
