...
Ние не се движехме по асфалта на традициите, а по собствени пъртини в снега на Новото и събирахме затова собствена опитност, ако щете и собствена мъдрост и морал. Може би не бяхме винаги най-добрите в училище, защото аудитории и семинарии ни се струваха някак тесни. България лежеше и без това по синора на образователнат култура, смите ни учители бяха епигони: за едина бе Бартелеми в Париж, за другия Зомбарт в Берлин абсолютен авторитет. Трети направо превеждаха – било търговско право, или финансова наука – от чужди автори и не можеха да се разделят от имена (например на един Ернст Ото Маейр), които все пак ни останаха чужди. Не ни увличаха нито Бергсон, нито Ремки: ние търсехме срещата със самия живот, в който искахме да се утвърдим като дух и воля, а не да заспиваме в нощна доба над разстворени книги, съдържащи само чужди теории и видения. Пред помитащата поколението ни съдба и пред изкуствените обещания на Новото бяхме загубили респекта пред книгите: типът на брадясалия, недоспал млад “интелигент” не бе характерен за нашето поколение. Което не значеше, че литературата ни остана непозната или че не бяхме съответно “начетени”.
Измежду книгите върху самосглобените етажерки подаваха гръб най-често “Тъмние зори” на Кирил Христов, за нас нещо като “Пролетното събуждане” на Ведекинд, после “Богомилски легенди” на Николай Райнов, опияняващи ни с красотата на езика. Вълнуваха ни “Европа без мир” на италианеца Франческо Нити, “На западния фронт нищо ново”, следвоенният бестселър на Ремарк, заместен от Шпенглеровия “Залезът на Европа”. Странно, най-спорната книга не бе “Тъй рече Заратустра”: мъдрецът на Ницше и Ибсеновият борец Бранд ни вълнуваха само като сценични образи, без да станат пътеводители на живота. Повече шум вдигна за няколко години по-скоро “Пол и характер” на Вайнингер. Младият тогава Светослав Минков бе донесъл от Германия модния мистицизъм на пражкото еврейство с книгите на Густав Майринк и те задоволяваха неизбуялия още наклон към криминални романи и сензационни истории. Арцибашевият “De profundis” бе познатия друг сорт... По-късно в главите ни нахълтаха Айнщайн, Фройд и Келзен и за тях скоро заговориха най-високо тези, които не ги бяха прочели...
За художествено четиво се грижеха тогавашните литературни списания “Златорог”, “Хиперион”, “Литературен глас” и “Развигор”, всички те представители на борещи се помежду си литературни групи, без формалните проблеми, стоящи зад подобни наддумвания, да ни вълнуват. Новостите на световната белетрисктика внасяше Юруковата “Мозайка на знаменити романи”. Веднъж снежната буря ни затвори в дните по Нова година в мусаленската хижа. Някой извади от раницата си “Климати” на Андре Мороа и ние слушахме прочитането с часове. Друг път бе “Дивото зове” от Джек Лондон. Въобще Джек Лондон, този певец на жизнената смелост, можеше да бъде авторът на нашето поколение. Едва когато настъпиха годините на собствената ни жизнена зрелост, израстна пред съзнанието ни като духовен олтар “Кървавата песен” на нашия Пенчо Славейков. И днес още не бих се посвенил да считам този епос за Евангелие на всичко българско. Неговият зов “Бог и България!” не бе евтин национален повик – кой бе сроден повече от Пенчо със западната култура? – а онзи извиращ от гълбините на всичко душевно патос, без който няма нито живот, нито нация, нито история. Със синтеза между култа към “бащицата Балкан”, този мощен символ на всичко българско, и между културния индивидуализъм на въведения от Пенчо Ницше, с този синтез, който той бе изживял, изстрадал и изплакал, и днес още сме готови да се отъждествим безрезервно ние, трагичните останки на някогашното трето поколение...
Стр. 18-20; Стефан Попов, Българската идея (очерци, писани през годините 1967-1980), изд. Летописи, София 1994
Поздрави!
А след това ще отворя на Авантюрите на руския царизъм. Жестоко е!!! Историята на БКП крие думите на В. Коларов и Г. Димитров по отношение на "освобождението" ни
19.06.2008 15:43
Благодаря ти!:)
19.10.2012 14:41